До мъжа, който попита

By November 25, 2021ЖенитеSurvivors

Здравей, приятно ми е.

Ти не ме познаваш, нито аз теб. Но познавам този поглед. Въпросителните, които плуваха в очите ти, когато ме попита какво толкова се е случило. Защо не сме успели да го преодолеем и да останем заедно.

Нека ти разкажа. А ти не ме съди, не си вади прибързани изводи. Просто ме изслушай и опитай да си представиш, че носиш чужди обувки. Не моите, неговите. На мъжа, от когото си тръгнах, за да прекося моста между двете половини. Тъмната и светлата. Нощта и деня. Черното и бялото. Този, благодарение на когото разбрах повече за устройството на света и човешката душа, отколкото бях научила за целия си живот до момента. Дали го мразя? Не, не бих могла. Това би бил най-сигурният път за обратно връщане там, откъдето дойдох.

Ти не го познаваш. Нито той теб. Ти не би могъл да му помогнеш, а и едва ли би искал. Можеш да помогнеш на мен и всички като мен, като просто ме изслушаш и покажеш, че това, в което винаги съм вярвала, е истина – а именно, че „не всички мъже са еднакви“. Тази отвратителна стигма, която ме преследва и сякаш ме кара всеки път да доказвам обратното отново и отново, докато аз самата не се убедя. „Невинен до доказване на противното“. Да, и аз така смятам.

Винаги съм го знаела с цялото си същество. А и до ден днешен не разбирам, кога точно ние хората си повярвахме толкова много, че да се превърнем в съдници на други човеци. Кога точно опознахме толкова добре себе си, че уверено да пристъпим към чуждия живот, да се врежем в него, с увереността, че знаем кое е правилно и грешно, кое е черно и кое е бяло. Кое е добро и кое е зло.

Това мисля, че е най-древният въпрос на тази земя, вълнувал хората от самото им идване тук, както и да се е случило. И са се опитвали да му дадат отговор по много начини. Чрез религията, чрез войните, чрез законите. За мен Тъмнината и Светлината са може би най-близките дефиниции до онова, което искам да ти разкажа днес. Защото от там идвам. От онази точка, в която най-първичните антагонисти в природата се срещат. Където Светлината среща Мрака. И знаеш ли къде се случва това? Сложи ръка на гърдите си. Да, там, точно там.

Днес ми се иска уморено да се облегна на рамото ти. Рамо, от което няма да се страхувам. Моля те, не ме наричай мъжемразка, феминистка, не си мисли, че преувеличавам или че с нещо съм заслужила съдбата си. Просто ме чуй и опитай да повървиш и в неговите обувки.

Причината е страхът. Онзи, който остава. И му трябва време, за да излезе от кръвоносната ти система, от ума ти, от сърцето, дори от тялото ти. Защото дълго време страхът хранеше всяка моя клетка. От косъмчетата по ръцете ми, които настръхваха всеки път, когато той крещеше, до онази най-дълбока и съкровено пазена част от сърцето ми, която потъваше в катран с всеки изминал ден, с всеки следващ скандал, обида, посегателство върху честта и достойноството ми. Докато там не остана точно толкова светлина, колкото от една кибритена клечка. Докато не се почувствах като Малката кибритопродавачка от Андерсеновата приказка, но не на улицата, а между стените на собствения си дом. Сгрявах се с едничкия останал пламък от една гаснеща клечка кибрит, която ми носеше последната искра надежда, че доброто винаги побеждава злото, че той не се е родил чудовище и няма да допусне злото да надделее в него.

Никой човек не се ражда чудовище. Чудовищата се раждат в нас, защото позволяваме на собствените си демони да влязят в душите ни и да ги завладеят.

А тези демони не са нищо повече от проекция на собствените ни страхове. Страхове, които често са покълнали в невинните ни детски души и с годините са се превърнали в огромни кървящи гнойни рани, които не знаем как да излекуваме, защото всеки човешки допир до тях предизвиква неописуема болка. И тези демони се гледат в едно изкривено увеличително огледало, като онези в забавните огледални стаи, но вместо да носят смях, сеят страх, гняв и болка. И пируват. С късчетата от душата ти, която разграбват постепенно.

Той също има такива рани в себе си, понякога мисля, че са дори по-дълбоки и от моите. Инфектирани са от агресията и гнева, които толкова дълго е държал в себе си, че дори вече е свикнал с тях. Част от природата му са и с времето се бяха превърнали в единственото му изразно средство. Като художник, който в палитрата си има единствено черно и сиво.

И рисуваше болката си, рисуваше я върху мен. Аз бях неговото платно, върху което да излее цялата чернилка от себе си. Но тя само се увеличаваше. Защото така той намразваше и себе си. И всичко се повтаряше отново и отново. Калта те поема, обгръща те, навлиза в тялото ти. И започваш да се въртиш в омагьосан кръг, като изплашено животно, което се бори за живота си и напада. Търсиш онази малка част от себе си, човешката, нещо което ти е останало, за да се хванеш за него и да изплуваш от калта. Но после идва отново страхът. И всичко се повтаря отново.

Виждах го в очите му. Дивият ужас примесен с гняв, безсилие, болка, омраза към себе си, към мен, към всичко, което той не може да има, защото го е изгубил в момента, в който е отключил вратата на демоните си, пуснал ги е вътре в себе си, напоил ги е, нахранил ги е и ги е оставил да се настанят удобно там. Те разбира се в началото се бяха представили като негови приятели – гордостта, егото, грубата мъжка сила. Всички те убедително бяха изиграли театър, който да го убеди, че ако ги носи в себе си, ще бъде силен мъж. И тази сила му е необходима, защото някога, много отдавна не я е почувствал. Не се е научил да вярва, че е силен, добър, умен, достоен човек, който може да се справи с всичко. Или не го бяха научили. Но, когато демоните почукали на вратата му с усмивка и с обещанието, че ще му дадат всичко, липсвало му някога, той ги бе пуснал. Най-голямото им обещание и най-голямата им лъжа била, че ще му гарантират Любов. Онази, копняна, истинска, нежна и топла безусловна любов, която човек получава с майчината ласка, получава я от мъжката бащина прегръдка. Онази близост, която вижда между родителите си, докато усмихнато се закачат в кухнята и приготвят вечерята. Тази любов той бе копнял още в юношеските си години, докато не бе станал достатъчно самостоятелен, за да я потърси сам по широкия свят.

Беше я търсил с инстинкта на хищник, изгладнял, прежаднял, изтощен от дългото бродене.

И тогава ме видя. Видя ме срещу себе си, беззащитна, сама, свободна, крехка, усмихната и нищо неподозираща.

Усмихна се. С онзи характерен за ловеца поглед, който ми казваше „моя си“. И това ме впечатли. Грабна ме. Хареса ми. Защото бях търсила толкова дълго човек, който е готов за мен. Който е уверен, не се крие, не сваля звезди, няма друга връзка, от която се опитва да се разнообрази с мен. Да…и аз имах своите демони. И бях готова да му дам любовта си, защото я бях събирала твърде дълго в себе си, имах толкова много за даване, защото имах в излишък. Защото не я давах на себе си. Не знаех какво значи да даваш обич на себе си. Не разбирах какво значи това, след като през живота ми бяха преминали и други търсачи на обич, аз се бях се превърнала в млада жена, която смята, че единственият начин да се чувства щастлива е да дава любов и да получава в замяна същото.

И така неговите демони срещнаха моите. Гладът да получава любов на единия се срещна с жаждата да дава любов на другия.

Перфектната симбиоза, ще кажеш. С тази малка разлика, че докато чашата на единия се пълни, той пие от нея и освобождава място за още, а онзи, който я пълни, черпи от себе си. От вътрешната си храна. От душата си. И тази любов би била възобновяем енергиен източник, ако не гаснеше всеки изминал ден под тежките лапи на хищника, който става все по-жаден и гладен.

Докато в един момент балансът просто се нарушава. Вселенските закони за даване и получаване, както ги наричат. И всичко се преобръща. Тази перфектна симбиоза се превръща в паразитизъм.

Единият организъм расте, става все по-силен, здрав, енергичен, докато другия гасне с всеки изминал ден, залинява, започва да боледува и накрая изсъхва.

Дори тялото ми се стапяше, всички казваха, че съм твърде слаба, че не ми отива. Само той мислеше, че съм чудесна така. Че фигурата ми отговаря на неговите критерии за женственост. До един момент, в който и на него вече не му харесвах. Тялото ми му служеше да задоволява инстинктите си, бях родила и така желаното от двама ни дете, но желанията му се промениха. Вече искаше да приличам на тази и онази и о да, онази също. Искаше да приличам на всички други, но не и на себе си. Да се държа като всяка друга, но не и като себе си. Всеки път, когато бях себе си, носех дрехите, които обичам, слушах музиката, която харесвам, говорех с думите, които са мои, той беше недоволен. В началото дори се опитвах да отстоявам себе си. Но недоволството започна да прераства в гняв. Който ме плашеше. А когато бях уплшаена, аз се криех. Бягах от всяка ситуация, която може да ме конфронтира с него, защото не исках да виждам демоните в очите му. Ужасяваха ме, ненавиждах ги, постепенно започнаха да ме отвращават. Не исках да ме докосва повече. Но той искаше. Демоните бяха гладни. И колкото повече усещаше физическото ми и емоционално отчуждение ставаше все по-настървен и гневен.

Епизодите на плячкосване и ограбване на малкото ми останало самоуважение и достойнство се редуваха с епизоди на меден месец. В началото вършеха работа, в промеждутъците между два скандала успявах да видя в очите му нещо човешко. Гледах с каква обич се грижи за рожбата ни и това ми даваше надежда. Мислех си, че щом може да показва такава любов към детето, не е напълно изгубен, демоните не са го разяли напълно. Неговата обич към детето стана генератор за някакво подобие на обич от моя страна, която му беше нужна, за да ги храни. Така временният баланс се възцаряваше, защото аз вече нямах собствена обич за даване, но имах обичта към детето, която му давах, тъй като още смятах, че мога, че искам да спася душата му от бавната, но напредваща ерозия, която го поглъщаше. Не исках нищо за себе си, бях направила избор да живея така, за да не ми се налага да гледам как детето ми плаче за баща си и да оставям баща му на демоните да го разкъсат. Достатъчно ми беше собственото отчаяние, не можех да преглътна повече.

Когато детето не беше с нас, всичко се връщаше. А той държеше да имаме и такива моменти, защото мислеше, че съм „твърде много майка и твърде малко жена“. Ужасявах се всеки път, когато оставахме насаме, защото тогава трябваше да му давам от собствената си любов, от тази, която се грееше на една кибритена клечка. И той го усещаше. Виждаше го в очите ми, усещаше го в думите ми и това го паникьосваше, ужасяваше, плячката на демоните му линееше и те много скоро щяха да останат съвсем гладни и щяха да се прехвърлят към него. А първичният инстинкт са се самосъхраниш надделява. Особено при хищниците.

Това продължи шест години. Докато един ден просто усетих, че умирам. След поредния, но и последния му удар. Ритник в гърба ми. Беше удар под пояса, буквално и преносно. Изрита ме, докато лежах с гръб към него в леглото. Не умирах физически, умирах отвътре. И ако бях останала още дори един ден там, щях да умра завинаги. И демоните ми щяха да ме погълнат.

Тогава усетих онова, което бях виждала само във филмите за супер герои. Онези, които излизат изпод премазан отгоре им горящ тир и едва дишащи събират сетни сили да победят мрака. Това обикновено е доста героична сцена, пълна с тържество на героизма, мъжката сила, драматична музика допълва картината. В моя случай, приличаше по-скоро на предсмъртния писък на феникса, преди да изгори в огъня. Събрах се, благодарение на мисълта, че съм дала живот на едно дете, което не заслужава да се превърне в чудовище, заради демоните на родителите си. От момента, в който го родих и чух плача му, знаех, че ще направя и невъзможното, за да даря с щастие този малък човек. Събрах всичката обич, сила, воля, достойнство и изобщо каквото там ми беше останало и си тръгнах.

Първият ден от остатъка на живота ми. Така дадох шанс на душата си да се спаси. Ако бях останала, може би дори нямаше да си позволи да ме докосне с пръст отново, защото видя, че това е краят. Или може би точно обратното. Не зная, а и не искам да знам.

Така малката кибритена клечка успя да разпали отново лека полека огъня в мен. Огън, който постепенно започна да облива най-тъмните кътчета на душата ми с топлина и светлина. Започна да изгаря и пречиства спомените, болката, горчивината. И накрая ми позволи да простя. На себе си, че не знаех как да се обичам и толкова силно вярвах, че неговата обич е това, от което имам нужда. На него, че беше отключил вратата на лъжливитие демони и че им позволяваше на късат парчета от сърцето му и да стават все по-силни. На родителите му, затова, че може би не го бяха научили да се обича. На съдбата, че ми отне любими хора и така ме лиши от шанса да ги дарявам с любовта си.

Разбрах, че има подходящо време да си тръгнеш. И то е преди да те завладее омразата.

Ако си тръгнеш навреме, постепенно болката ще избледнее и от миналото ще останат само уроците и хубавите спомени, чернилка в теб няма да остане. За да трови теб и да храни демоните ти. Когато си тръгнеш навреме спасяваш не само себе си, а даваш шанс и на него да опита да се освободи от собствения си мрак. Ако останеш, с идеята да му помагаш или да го спасяваш, обричаш и двама ви.

Никой не може да спаси другия от тъмницата му, колкото и да го обича.

Това е нещо лично, съкровено, нещо, което душата ти някога е избрала да преживее, преди да се родиш. Само ти можеш да се измъкнеш. Когато се успокоиш. И спреш да размахваш гневно ръце и крака, в опитите си да изплуваш от блатото. Колкото повече се съпротивляваш, то повече те завлича.

Аз спрях да се съпротивлявам на инстинкта си за самосъхранение и пуснах илюзията, че мога да спася нечия душа от страховете й.

Разбрах, че това не е моя работа, даже напротив, търся си белята и сякаш разгневявам някакви невидими сили всеки път, когато се опитам да променя пътя на човека, който страда в собствената си жестокост.

Проумях, че обичта понякога се изразява в това да си тръгнеш. И да простиш. Това също е обич и е точно обратното на страха. Понякога страхът те задържа, кара те да хвърлиш котва в миналото си, с надеждата да поправиш нещо там. Но това е една болезнена илюзия, която сам си създал, за да спасиш себе си от тъмнината на собствената си душа.

Научих, че да обичаш някого, който е жесток с теб, но и със себе си, не те прави мазохист. А те прави човек. Защото някак, с цялото си сърце ти се иска да успееш да напълниш празната чаша на този човек отсреща, да спреш тази нестихваща болка, която извира от него. Да излекуваш раните му. Но има и нещо много важно – ако ти самият имаш твърде много рани, рискуваш да загубиш много кръв, докато си мислиш, че го спасяваш и накрая да обречеш и двама ви.

Всяка монета има две страни. И е важно да я погледнеш от двете й страни, преди да решиш да си купиш щастие с нея. Понякога просто не можеш да платиш цената на онова, което си пожелал. По-добре да си откупиш свободата и това да е единственото, което имаш, отколкото да продадеш душата си за една любов, която рано или късно ще те убие.

Защо те накарах да направиш крачка в неговите обувки, вместо в моите ли? Защото аз не искам съчувствие, не искам да гледаш на мен като на жертва, която има нужда от помощ. Не искам и да го мразиш, той мрази себе си достатъчно.

Защото само така ще разбереш, че дори най-недопустимото човешко поведение има логично обяснение. Че понякога, не е нужно да приемеш нещо, достатъчно е само да го разбереш. Всеки има своите демони. Но за да го разбереш, трябва да го погледнеш отвътре. Да се поставиш на мястото на онзи, който ти се струва, че не заслужава прошка.

Страхът е еднакво грозен, независимо дали го гледаш в очите на жена, която е пострадала от домашно насилие или в очите на онзи, който й го е причинил. Болката и за двамата е еднаква. Разликата между тях е как се освобождават от нея.

Твоите демони може би също са някъде там. Не им отваряй вратата. Не им позволявай да те излъжат, че не си достатъчен.

Не позволявай на страха да те владее.

Защото Страхът е най-големият враг на Любовта.

Leave a Reply

Safe
EXIT