„Завръщането на талибаните е катастрофа за жените“

By септември 16, 2021Uncategorized @bg

Чувстваме се безсилни пред несправедливия режим, който постепенно завзема отново Афганистан – държава, която гонеше бърз прогрес последните години. Можем да сме благодарни за свободата, която ни е дадена в страна като България и да опитваме да се борим за щастието си с малки стъпки и голяма перспектива. Това е лукс, който има как да си позволим. В символ на подкрепа в този момент, споделяме на български невероятната статия на фотожурналиста Линзи Аддарио от Атлантик с надежда жените на Афганистан да впрегнат яростно своя апетит за свобода, въпреки нечовешките обстоятелства, пред които са изправени.

 

Като фотожурналист, отразяващ Афганистан вече две десетилетия, видях какво усилие коства на жените в страната да се борят за своята свобода и колко са постигнали. Сега те са на прага да изгубят всичко.

 От Линзи Аддарио

16 август, 2021

 

Една сутрин през лятото на 1999г., Шукрия Баракзай се буди замаяна и болнава. Според талибанските правила, тя има нужда от Махаррам, мъжки придружител, с цел да напусне дома си и да иде на доктор. Нейният съпруг е на работа и тя няма синове. Затова, обръсва главата на своята двегодишна дъщеря, пременя я в момчешки дрехи, с идеята да я използва за „придружител“. Тя нахлузва своята бурка, скривайки върховете на пръстите си, боядисани в червено – в разрез с талибанските забрани за лаковете за нокти. Тя моли своя съседка, друга жена, да върви с нея до доктора в централен Кабул. Около 16:30 ч. те напускат лекарския кабинет с рецепта. Насочили са се към аптеката, когато камион, пълен с талибани от Министерството за разпространение на целомъдрие и предпазване от пороци, спира до тях. Мъжете регулярно обикалят Кабул с камиони, оглеждайки се за афганистанци, които публично да унижат и накажат, ако нарушават моралния код.

Photo by Navid Sohrabi from Pexels

Мъжете скачат от камиона и започват да налагат Баракзай с гумен кабел, докато тя не пада, а след това продължават с побоя. Когато приключват, тя се изправя, плачейки. Шокирана и унижена. Никога до този момент, тя не е била бита.

„Запознати ли сте онова, което наричаме садизъм?“ ме попита Баракзай наскоро, докато си говорехме. „Сякаш без да знаят защо, те просто се опитват да те бият, наранят, унижават. Това им доставя удоволствие. Сякаш дори не осъзнават причината.“

Тя маркира този момент като зараждането на живота ѝ като активист. Преди Афганистан да влезе в гражданска война през 1992 г., Баракзай е учила хидрометеорология и геофизика в Кабулския университет. Когато талибаните, по онова време сравнително нова армия, изплуват победоносно през 1996 г., жените в Афганистан са принудените да прекъснат образованието си. Докато Баракзай се възстановява от побоя, тя взима решение: да организира тайни класове за момичета в жилищния комплекс, където тя и семейството ѝ живеят – дом на повече от 45 семейства. Впоследствие Баракзай спомага за проектирането на афганистанската конституция и служи два мандата в парламента.

 

За първи път заминах за Афганистан през май, 2000 г., когато  бях на 26 години. По онова време живеех в Индия, отразявайки проблемите на жените в Южна Азия като фотожурналист и бях любопитна за живота на жените под властта на талибаните. Афганистан изплуваше от 20 години брутални конфликти – първо с окупацията на Съветския съюз, а след това и с продължителната гражданска война – тази, която остави Кабул с огромна рана в сърцето и едва функционираща инфраструктура. В средата на 90те, талибаните обещаха да сложат край на насилието и много афганистанци, изморени от годините на несигурност и неспирни разрухи, не се противопоставиха на Ислямските фундаменталисти. Мирът настъпи, но с цената на множество социални, политически и религиозни свободи.

 По времето на първата ми визита, талибаните наложиха своята интерпретация на Шерият, Ислямският закон. Образованието за жените и момичетата беше забранено при каквито и да е обстоятелства, а жените (с изключение на избрани и одобрени лекарки) не бяха допускани да работят извън домовете си или дори да ги напускат без придружител от мъжки пол. Жените, които излизаха, бяха заставяни да носят бурки, традиционни одежди на благоприличие, които покриват всичко от главата, чак до глезените, по начин, който напълно прикрива жената и я прави неиндифицируема на публично място.

Всички форми на забавления бяха забранени за абсолютно всеки: музика, телевизия, общуване между мъже и жени извън семейството. Повечето образовани афганистанци вече бяха избягали в съседен Пакистан или другаде; тези, които останаха, трябваше да живеят, съобразявайки се с диктатурата на този потиснически режим.

 Като неомъжена американска жена, трябваше да открия начин да се придвижвам с мним съпруг и да снимам без да бъда хваната (всяка фотография на живо същество беше забранена от талибаните). Свързах се с Главната комисия за бежанците към ООН, която беше една от малкото все още функциониращи международни организации в Афганистан, както и с Програмата за афганистанците с увреждания – агенция на ООН, предлагща помощ на ранените от множеството наземни мини из страната. Тези две организации уредиха мъже, които да ме ескортират, наред с шофьори и преводачи, през провинциите Газни, Логар, Вардак, Нангархар, Херат и Кабул, за да снимам и интервюирам скришом афганистански жени. Бързо усвоих умението да бъда жена фотожурналист, въпреки предизвикателствата: имах свободен достъп до жени в пространства, където мъжете имаха културна или законова възбрана да стъпват.

От май 2000 г., до март 2001 г., в течение на три отделни командировки, пътувах напред-назад с камерите и лентите ми, мушнати в малка чанта, посещавайки частни домове, болници за жени, тайни училища за момичета. Отидох на нелегална сватба, където саундтракът на „Титаник“ дънеше през стените на бетонeното мазе, докато мъже и силно накипрени жени (с лак за нокти) танцуваха наоколо с неподправена радост – простичко удоволствие, което беше наказуемо според режима, контролиращ улиците навън.

Вероятно тишината на живота под управлението на талибаните ме беляза повече от всичко.

Имаше толкова малко коли, никаква музика, никаква телевизия, никакви телефони и никакви небрежни разговори по тротоарите. Прашните улици бяха пълни с вдовици, които бяха изгубили съпрузите си в продължителната война; със забрана да работят, единственият им шанс за оцеляване беше просията. Хората бяха уплашени, вън и вътре. Онези, които бяха достатъчно смели за авантюристични действия, държаха гласа си тих от страх да не провокират агресията на талибаните дори за простички неща като това да носиш по-къса отколкото е нужно брада (за мъжете) или недостатъчно дълга бурка (за жените), а понякога и без никаква причина. Лъскава кафява лента от аудиокасетки се развяваше от дървета, жици, знаци и стълбове навсякъде – предупреждение към онези, които дръзваха да слушат музика насаме. Мачовете на стадиона Гази в Кабул бяха заменени с публични екзекуции в петъците след молитва. Талибанските служебни лица използваха булдозери или танкове, за да бутат стени върху мъже, обвинени в хомосексуализъм. Хората, които крадяха, биваха обезглавявани; преолюбодейците бяха замеряни с камъни до смърт.

 По време на тези пътувания, станах свидетел на силата и устойчивостта на афганистанските жени. Често се питах какво би се случило с афганистанките, ако талибаните паднат от власт. Представях си как мъжете и жените, които ми оказваха толкова огромно гостоприемство, настроение и подкрепа, биха процъфтели, а афганистанците, които бяха напуснали страната, щяха да се завърнат най-накрая у дома.

Месеци по-късно дойдоха атентатите на 11ти септември, 2001 г. и скоро след това американската инвазия в Афганистан. Талибаните паднаха, а жените бързо си доказаха, че са незаменими в това да възстановят и задвижат страната си напред. Връхлетя огромна вълна на оптимизъм, решителност и вяра в развитието и бъдещето на Афганистан. Но дори талибаните да бяха изчезнали от лицето на градовете и селата, много от техните консервативни ценности, заложени надълбоко в корените на афганистанското общество, продължиха да съществуват.

Заснех падането на талибаните в Кандахар в края на 2001 г. и се завръщах в страната с камерата си поне дузина пъти в следващите две десетилетия. От Кабул през Кандахар през Херат до Бадахшан фотографирах жени, които ходят на училище, завършват университети, практикуват като хирурзи, израждат бебета, работят като акушерки, кандидатират се за парламента и служат в правителството, шофират, тренират за полицейски служители, играят във филми, работят – като журналисти, преводачи, телевизионни водещи, за международни организации. Много от тях са се сблъсквали с невъзможния баланс да работиш извън дома си, докато отглеждат деца; да бъдеш съпруга, майка, сестра или дъщеря на място, където жените ежедневно са се опитвали да пробият, често на висока цена.

 

Един от хората, които срещнах на такова пътуване, беше Манижа Надери, съосновател на Жени за Афганистански Жени. За повече от десетилетие в Афганистан, нейната организация бе помогнала да се въведе мрежа от подслони и семейни посредничества, консултации и услуги за легална помощ за афганистански жени, които имаха семейни проблеми, бяха жертви на насилие или бяха в затвор без законов представител. Днес Надери живее в Ню Йорк със своето семейство. Наскоро говорихме и я попитах дали си е мислила, че нещата са се подобрили за афганистанските жени през последните две десетилетия.

„Абсолютно.“, отговори тя. „Преди американците да навлязат в Афганистан, нямаше нищо – нито инфраструктура, нито законова система, нито образователна система, нищо. А през последните 20 години, всичко беше подобрено в страната – от образованието, до съдебната система, социалната, икономическата… Жените постигнаха всичко. Не само жените, но афганистанците като цяло постигнаха изключително много.“

Сега, разбира се, тези успехи изглежда изчезват. През последната седмица, талибаните превзеха почти всички големи градове в страната; вчера, силите нахлуха в Кабул и афганистанският президент Ашраф Гани избяга от страната. Войските отвориха вратите на затворите и пуснаха хиляди престъпници, накараха жените да напуснат работа и изкараха момичетата от училищата. По пътя към столицата биваха разрушени медицински съоражения, убивани цивилни и оставени хиляди афганистанци без подслон. Някои твърдят, че талибаните са заявили, че жените от селата ще се омъжват за неженените бойци (макар и групировката да отхвърля тези твърдения).

Фаузия Коофи, друга жена, с която се запознах в Афганистан, е посветила живота си на страната откакто талибаните се върнали на власт през 1996 г.. Тя също започнала мрежа за тайни момичешки училища през деветдесетте в дома си в провинция Бадахшан. Коофи е била член на парламента от 2005 г., до 2019 г., а също и един от представителите на република Афганистан в мирните споразумения с талибаните при излизането на американските войски от страната. Когато за пръв път я срещнах през 2009 г., идваше от Кабул, следвана от малък отряд мъжки съветници и охрана, за да се върне в дома си след дълги дни в парламента, попадайки на опашки от избиратели пред входната ѝ врата, в желанието гласът им да бъде чут по различни въпроси. По същото време тя отглеждаше двете си невръстни дъщери съвсем сама; нейният съпруг беше починал от туберколоза през 2003 г., която беше прихванал в затвора след арест от талибани. Коофи даваше вид на човек, който никога не спира, нито се изморява. Талибаните имат два неуспешни опита за покушението ѝ. Тя винаги носеше със себе си саморъчно написано писмо, адресирано до дъщерите ѝ, просто за всеки случай. 

Когато се обадих на Коофи преди няколко седмици в Кабул, талибаните вече бяха набрали сила из страната. Коофи беше скептична към обещанията на групировката, че ще позволи на афганистанските жени свободата да учат и работят извън дома си. Тя цитира пълната липса на координация между онова, което талибанските официози твърдяха по време на мирните преговори в Катар и потъпкването на човешки права, на които нейните контакти ставаха очевидци по улицата. Попитах я дали е уплашена.

 

„Откровено, не съм уплашена да ме екзекутират“, отговори ми Коофи. „Страх ме е, че страната отново ще изпадне в хаос.“

 

Докато талибаните превземаха градовете из Афганистан, Коофи прекарваше много от нейното време, приемайки разговори от мъже и жени, които бяха ужасени от мисълта за превземане на страната. Тя беше разочарована, че може да предложи едва минимална утеха. Малко преди да проведа разговора с Коофи, я беше потърсила бременна жена от Файзабад, столицата на Бадахшан – място, което посетих пред 2009 г., за да документирам високите нива на смъртност при родилките в провинцията. През цялото изминало десетилетие, множество предимства бяха понижили тези цифри. Жената, която търсеше Коофи, трябваше да роди бебето си с цезарово сечение, но талибаните затваряха болниците и тя се страхуваше, че няма да открие такава за операцията. Имаше само три седмици до термина без никаква перспектива да напусне дома си. Какво можеше да направи? Ако жената нямаше как да роди секцио, щеше да умре, но Коофи беше с вързани ръце да помогне от Кабул. Миналата седмица Файзабад падна под обсадата на талибаните.

През уикенда, докато талибаните обсаждаха Кабул, попитах Коофи как се справя и дали се е евакуирала. Тя е напуснала дома си в неделя и сега се укрива в Афганистан. „Никой тук не помага“, отговори ми тя. „Можеш ли да говориш с американците?“ – постоянно получавах този тип съобщения през WhatsApp от бивши преводачки и субекти, които изразяваха страха си и ме питаха как да се измъкнат от Афганистан.

Моят отговор е, че не знам. Не знам къде можете да отидете. Не мисля, че Америка може да помогне повече. Не, не мисля, че могат да дадат виза на вас или брат ви, или на моя бивш шофьор отпреди 11 години. Не знам какво ще се случи с жените в Афганистан.

Всичко, което знам е, че жените, които срещнах през последните 20 години, ме зашеметиха със своята непреклонност и остроумие. Те ме караха да се превивам от смях и сълзи. Мисля си за хладния следобед в Кабул през 2010г., когато се возих с една афганистанска актриса на пасажерската седалка в колата ѝ. Нейното красиво, пищно гримирано лице и нейната коса бяха изцяло открити, докато тя надуваше иранска музика и танцуваше с ръцете си около волана. Тя задминаваше пропусквателните пунктове, скупчените жени с бурки и стреснатите или присмехулни мъже по пътя си. Тя се смееше ли смееше, а аз си мислех колко много са постигнали афганистанските жени. Талибаните не могат да отнемат онова, в което афганистанските жени се превърнаха през последните 20 години – тяхното образование, техният хъс за работа, техният апетит за свобода.

А там някъде е и новата генерация от афганистанки днес, жени, които дори не могат да си спомнят какво е да е живееш под властта на талибаните. „Те са пълни с енергия, надежда и мечти“, разказва ми Шукрия Баракзай. „Те не са като мен, каквато бях преди 20 години. Те са нащрек. Те комуникират със света. Това не е Афганистан, който беше опожарен в цивилна война. Това е един развит, свободен Афганистан със свободни медии, с жени.“. Баракзай твърди, че

талибаните завземат територии, „но не и сърцата и умовете на хората.“.

 

Източник:

The Atlantic

Превод: Даня Лам

Safe
EXIT