За първите срещи с насилието и индиректните му жертви
Когато бях на 5, живущите в двата съседни апартаменти през седмица изнасяха 10-15 минутно представление в коридора на панелния ни блок. Обикновено оповестяваха началото му с викове и крясъци, при които баща ми и още няколко съседа се включваха в постановката, основно с физическа сила и призиви „Успокой се“, „Спокойно“, „Недей, ще я убиеш“. Запомнила съм ясно един конкретен спектакъл. Малко след началото му, баща ми връхлетя обратно вкъщи с пушката на съседа в ръка, скрия я под дивана, каза на мама „Не излизайте в никакъв случай“ и изтича навън. На фона на крясъците и викове в коридора на блока, вкъщи влязоха съседските деца, чиито баща в момента биеше майка им. Изплашени, треперещи, сгушени една в друга, те не спряха да плачат. Сигурно винаги ще помня обърканите им и пълни със страх очи. След 20-тина минути представлението свърши, всички си бяха по къщите и животът продължи по старому.
